България утре

България утре
10 Февруари 2009
      Едвин Сугарев

Залисани в нашето омерзително и стресиращо днес, често забравяме простата истина, че бъдещето е винаги следствие от нашите действия и бездействия. Това, което мислим и правим, предполагаме и подозираме в днешния ден, определя насоките на нашето битие в утрешния. И не става дума само за личното ни битие – но и за общото такова. Виждайки България – такава, каквато е – сме длъжни да помислим каква би могла да бъде утре; и това е отговорност, която е само наша, която никой не може да свали от плещите ни и която предопределя бъдещето на нашите деца.

Човек рядко бива призван и още по-рядко бива способен да мисли за общото бъдеще. Всеки има своите лични дертове и амбиции – и е нормално всеки да следва своя път, оставяйки установените вече правила да определят рамката на общото живеене. В историята на всяка нация обаче има моменти, когато тези именно граници са размити, когато правилата са условни или изобщо липсват, когато държавността е в разпад и бъдещите перспективи са дотолкова несигурни, че самата насока на развитие може да смени своя знак, да се стигне до гротескно преобръщане на ценности и приоритети, които днес ни изглеждат сигурни – като репери за десетилетия напред. В такива моменти националното бъдеще зависи от усилията на всеки от нас, активността е всеобщ граждански дълг, а себезатварянето и следването само на личните стратегии за оцеляване е сигурен път към обществена деградация.

Днес е такъв момент. Това, което става с България днес, е не само възмутително – то е съдбовно. И вече *не е достатъчно*, нито пък е естествено писателят да се интересува само от своите текстове, музикантът от своята музика, бизнесменът от своя бизнес. Не става дума само за политически жестове – никой не е длъжен да обича политиката, нито пък да се занимава с нея. Става дума за осъзнаване на това, което се прави със страната ни именно днес – и за гражданско противостоене на тези пагубни усилия.

Това, което се прави със страната ни днес, е компрометиране на нейната принадлежност към цивилизована Европа, профанизиране и изхабяване на нейните шансове за нормална европейска интеграция,  постепенно култивиране на антиевропейски настроения, перманентен саботаж на националното ни достойнство и обезверяване относно способностите ни да  възприемем европейските ценности – в очите на партньорите ни от ЕС. Това се прави с една крайна цел  – рязка промяна в основния геополитически приоритет на страната ни: *откъсването ни от Европа и вкарването ни зоната на руското влияние и интереси*.

Очевидно за проводниците на тази политика не е достатъчно само да бъдем троянския кон на Русия в Европа: тази роля е временна, а и никой няма да ни търпи да я играем твърде дълго – и единственото ни възможно бъдеще, след като търпението на ЕС бъде изчерпано, е тази на руски сателит. Нещо като Белорус, само че в по-мека форма. Ако проспим този момент с презумпцията, че политиката е гадно нещо и няма кой да ни представлява политически, ще се събудим не просто в една по-лоша България. Ще се събудим в Азия.

Всичко това не е видимо днес, защото разпада на доверието в политическото и атомизирането на самата негова сфера до перманентни скандали, които се захлупват един друг и произвеждат единствено амнезия, забулва процесите и схемите на организиран саботаж спрямо нашето бъдеще. Това, че днешното управление е провал, се вижда от всеки. По-трудно е да видим параметрите на този провал като част от една *глобална стратегия на изхабяване*, доминираща по време на тъй наречения преход към демокрация. Основната функция на този преход бе да компрометира самото понятие “демокрация”, да създаде гротесково изкривена национална визия за това що е тя и каква съдба води след себе си, да фокусира личните недоволства, личното лошо живеене и всякакъв вид духовни и физически недоимъци върху тази дума, да стимулира носталгията към миналото не толкова защото е било прекрасно, а само защото е било унифицирано, разбираемо и изобщо различно от терзаещото ни днес.

Така преходът към демокрация изпразни от съдържание самото понятие демокрация, превърна го в кухо дрънчаща тенекия, компрометира и декласира всички негови носители (защото “всички са маскари” – а част от тях и наистина се държаха като маскари ) – и в крайна сметка доведе на власт *синовете и внуците на старата партокрация*. Те управляват сега в условия, които са идеални за постепенна реконструкция на старите геополитически приоритети – разбира се, в обновена и модернизирана форма.

Едва ли трябва да изброявам тези благоприятни условия: *демокрацията е превърната просто във фасада*, гражданско общество няма, старите страхове – от властта и нейния репресивен апарат, гарантирали властта на техните деди, са заменени с нови страхове: от немотията, от мутрите, от хаоса, от необходимостта сам да вземаш решенията, които преди някой е вземал вместо теб. *Няма морални ценности* – напротив, примерите за следване са тези на безнравствения, но проспериращ хитрец, на насилника, на стопроцентовия егоист, който не вижда нищо неестествено в това да се интересува само от себе си и от собственото си добруване. *Няма морални институции* – нито църквата, нито медиите и обществените сдружения, нито университетите вече могат да играят подобна функция. *Няма памет* – един факт, който се премълчава, но който доказва себе си при всеки пореден избор на обществото.

Тази стратегия на изхабяване похарчи българската демокрация и превърна България в блато, вместо в нормална държава. Следващият неин етап ще бъде *да похарчи и геополитическата ни ориентация*, и да ориентира страната ни вместо към Европа – към Азия. В случая имам предвид не континенти, а цивилизационни понятия: Азия в този си смисъл е територията, обитавана от Русия, от сатрапиите, в които се превърнаха повечето бивши съветски републики, от Китай, от Северна Корея, от Куба, от Венецуела. Защо на управляващата страната ни каста е нужно това? Нужно им е, защото единствено там могат да намерят убежище за своя *манталитет* – да, да, именно за манталитет става дума, а не за мироглед.

Истината е, че те си представяха Брюксел като нова Москва, а европейската комисия – като ново политбюро на КПСС. Сиреч като мястото, което разпределя ценностите и ни казва какво да правим. И понеже и в главите на внуците Европа бе запазила и нещо от традиционното си битие на чуждо и вражо понятие,  то акцентът бе поставен върху *даването*, а не върху правенето. Тройната коалиция бе създадена не толкова за да вкара България в Европа, колкото за да поеме съпровождащия този преход ресурс и да го трансформира в партийни и лични активи. Идеята беше: дай да наложим маските и да вземем парите, пък после ще видим кой кум и кой сват.

Оказа се обаче, че нито Европа е Москва, нито пък еврочиновниците – политбюро. Европа се оказа манталитетно различна и алергична към балкански хитрувания. Тя беше склонно да дава пари, но искаше и нещо в замяна: *ценности и правила*. А точно това е нещото, което корпорацията от БСП, НДСВ и ДПС не можеше да даде, защото не разполагаше с такъв ресурс, защото самото искане и изглеждаше неразбираемо и защото ясно осъзнаваше, че наличието на ценности и правила в държавата означава в перспектива *политическата смърт* на всеки един от членовете в тази корпорация. Затова и техният отговор на въпроса за България утре беше единствено възможният – тъй като е свързан със самото им оцеляване – *България другаде, не в Европа*.

Това не е налудна визия, нито пък конспиративна теория. Това е *реалност* – и ако се огледаме, ще видим навсякъде нейните белези. В упоритата неспособност да разберем какво искат от нас. В постепенното ни, но безвъзвратно енергийно обвързване с Русия. В предателствата си срещу европейските проекти – отново на енергийна плоскост. В грубото дебелоочие, с което пренебрегваме прецедентите на откровени кражби от европейските фондове и говорим за “двойни стандарти” по отношение на страната си. В неработещата ни правосъдна система, в пълната липса на правосъдие и елементарна справедливост, създавайки по този начин един нетърпим за европейските стандарти прецедент. В корупцията ни на най-висшо и всякакво друго ниво и в упорития отказ да се предприеме каквото и да било срещу очевадно корумпирани министри, висши държавни служители и цели институции.

Презумпцията, че няма как да ни изхвърлят от ЕС, след като са направили грешката да ни приемат, е най-подвеждащата и цинична теза, която би могла да бъде отстоявана. Да, няма, но *ще намерят как*, когато разберат, че сме наистина непоправими и че собствената ни нетърпимост се превръща от локален във всеобщ проблем – и в прецедент, перманентно използван от враговете на евроинтеграцията. Най-малкото ще замразят нашето членство, като *престанат да ни дават пари*. При което първо ще мърморим, после ще вопием и обвиняваме, а *накрая ще си отидем сами*.

*Постепенното изхабяване, девалвиране и компрометиране на евроинтеграцията *– това е, което се прави днес. Прави се по модела, по който бе изхабена, девалвирана и компрометирана и самата демокрация. Прави се не от мързел и балканско безхаберие, а в услуга на *геостратегически планове*, в които България е малка, но важна пионка. Глупаво би било да се питаме защо точно България. Отговорът е ясен – защото е най-подходяща.

В Полша подобно бъдеще би било невъзможно – защото е имало Солидарност и защото има формерана от векове нетърпимост към страната, източник на подобни стратегии. В Чехия също би било невъзможно – защото е имало Чешка пролет, смазана с руски и други “братски” танкове. В България обаче е възможно – защото режимът овреме е избил всички интелектуалци, защото политическата борба на опозицията и партизанската война на горяните са смазани още в самото начало, защото не е имало нещо подобно нито на Солидарност, нито на Чехка пролет, защото не е имало читава емиграция, защото Българската комунистическа партия не е изпитвала *никога нещо подобно на патриотизъм и национална отговорност* – и вместо това на два пъти е искала страната ни да стане 16-та съветска република. И защото наследниците на тази партия са руски резиденти или направо отгледани в Русия достойно унучета на своите деди. Затова не друга страна, а именно България е подходящата за реваншистките мераци на Путинова Русия.

Това бъдеще ни очаква – и то *ще стане факт*, ако настоящата управляваща коалиция или някакъв неин клонинг получат още един управленски мандат. И затова всички, за които България е нещо повече от прокълната територия, са длъжни да се замислят. И не само да се замислят, но и *да предотвратят* този сценарий. С цената на всякакви усилия – и на всякакви жертви. Вече няма никакво значение кой на кого е симпатичен и кой на кого не е, какво е миналото и какъв е бекграунда на отношенията помежду ни. Ако някой с някого има сметки за уреждане, те могат да почакат: пред нас стои проблем, с който можем да се справим само всички заедно. Всички, които искат България да бъде нормална държава. Всички, които искат да бъдат не в Азия, а в Европа.

Какво по-точно трябва да се направи, е пределно труден въпрос. Най-малкото защото липсва не само гражданско общество, което да бъде коректив на политиците – липсват и самите те, тъй като не произвеждат нито общо благо, нито доверие. Липсва нормално дясно – има по-скоро опити да бъде създадено подставено такова. И най-вече няма време – до изборите остават броени месеци, а на улицата няма как да се надяваме – тъй като там липсва и опит, и памет, и енергия. Затова какво да се прави е основният въпрос. С него откриваме темата за България утре – това ще е названието на новата рубрика в “Свободата” – открита за дискусия и жадна за словото на всеки, който би могъл да даде смислен отговор на повдигнатите тук въпроси. Жадна за коментарите на всеки от вас, жадна за вашето слово и вашето действие. Нещо повече дори – въпросът за България през утрешния ден ще бъде кодов за самото издание – и определящ за цялото му съдържание. Няма, разбира се, да изпускаме и днешните управленски безобразия и политически мимикрии: ще реагирам на тях както и досега, но с един бонус: като търсим отговор на въпроса какво трябва да направим, за да предотвратим възможността днешното безобразие да бъде и наше бъдеще, наша национална съдба. Защото сме длъжни да търсим този отговор. Длъжни сме пред себе си, пред децата си, пред общото ни бъдеще, пред България.